Днес брат ми ми съобщи, че той и семейството му са взели решение да евтаназират кучето си (английски кокер на 11 години, с красиви кафеникави петна и енергичен поглед).
Защото просто ракът го открадна….
Евтаназия. Колко трудно е да напъхаш толкова спомени и години неподправена любов в тази дрешка!
Дарси
Лутайки се в откриване на решение, пътуваме от един полюс до друг, от слънцето до леда, от разума до емоцията, от необходимостта до вината.
Докато дойде момента, в който приемаме играта на живота с всичките и правила. И после притихваме. Защото разбираме, че в този случай сме имали избор.
„Имало е лошо на къщата, отишло е на кучето!“
Така ми каза моя съседка, фина възрастна дама, завършила Френски колеж, когато бродех неутешима след евтаназията на първото ми куче преди 20 години. То беше едър силен бял боксер, на 10 г., когото пак ракът ми открадна…
Повярвах и, приех този факт, посадих го в душата си, грижех се за него и го заобичах! Заобичах още повече кучетата, защото осъзнах, че от всичките мисии, с които идват в нашия живот, тази е най-трудната. Дори отивайки си, те ни учат на нещо – да се възползваме от правото си на избор! Когато го имаме.
Защото в други случаи нямаме. Както когато ракът открадна баща ми…
И тогава, още преди 20 години се зарекох, че никога няма да остана без домашен любимец до себе си.
Дори да ми се налага да правя точно такива избори и да трябва да се напъхвам и в тази дрешка! Защото си струва!