Замисляли ли сте се дали той ви одобрява и ако да – с колко точки по скалата до 10?
Дали вашият любимец е доволен от количеството време и внимание, които му отдавате? Дали действително харесва храната, която му поднасяте, честотата на ласките ви и тези на вашите близки? Дали одобрява стаите/помещенията, в които го отглеждате, двора и терасата, до които евентуално има достъп? Дали и той харесва музиката, която вие обичате и силата, с която я слушате? Топлината, светлината, тембъра и силата на гласовете…?
Най-вероятно никога няма да разберем истинските отговори на тези въпроси. Но си струва да се замислим…
Ами ако: вие самоотвержено отглеждате вашия любимец като глезеник на съдбата – носите го навсякъде на ръце, купувате му бижута, обличате го с дрешки, решете го, парфюмирате го, а той иска само да е свободен?
Или ако: нямате никакво време да му обърнете достатъчно внимание, не му говорите, защото имате хиляда мисли в главата, не го галите и гушкате, досадно ви е да го разхождате, дори храненето ви дразни, а той, вашият любимец, иска единствено да ви принадлежи и да ви служи?
Ами ако: го обучавате да се бие с други кучета като разкървавате сърцето му всеки път, когато вие самият пребивате него?
Какво ако: го оставяте в къщи самичък с дни и две самотни купички, да ви очаква да се приберете от някъде, и така с години….?
А ако пък вие сте заклет спортист-ентусиаст, обожавате спорта и сте убеден, че и вашето куче го обича и всяка сутрин го влачите по хълмове, паркове и градинки с километри, тичайки? А то с удоволствие би ви изчакало в къщи, където обича да се излежава, за да приключите с това „безумие“?
Има хиляди варианти и вероятността за съвпадение на интереси между стопанин и любимец не е чак толкова голяма, колкото си мислим ние, стопаните. Много често се налага да се учим от тях, т.е., да взимаме решения, помъдрявайки.
Моят учител беше котката ми Силвия.
Тя започва да мърка в секундата, в която види, че протягам ръка към нея, без значение за да я погаля или за да и дам лакомство. Мърка силно, отривисто, с цялото си тяло, а ръката ми започва да вибрира. А душата ми също подскача-от щастие, защото обичаме да даваме обич и да виждаме споделеност в нея.
После усещам грапавото езиче на Силвия върху кожата си. Шкурка. Истинска, едра шкурка, която с наслада, любов и педантичност докосва всеки милиметър от дланите ми в съпровед на пълна хармония между силно мъркане и примижаване с очи.
Само котките го могат най-добре: за миг да ти преотстъпят царската корона и да те накарат да се чувстваш специален, избран, велик. И така да те привържат с невидими, но здрави въжета, към себе си. Завинаги.
Следва болка, стъписване, разочарование – и Силвия вече забива ноктите си в доверчивата ми плът, която се оказва много мека и лесна за разкъсване. Едно диво зверче виси на края на напрегнатата ми от болка ръка – със свити уши, изцъклени от разширилите се зеници жълтеникави очи и хищна уста с много остри зъби, впити в кожата на дланта ми. И хищно удоволствие в очите. За възмездие, което аз не разбирам.
Все още не усещам болката по кожата, тя идва по-късно. Но колко бързо, дори светкавично ми става мъчно! Не се ядосвам, не удрям, не крещя.
Не разбирам: Защо го прави?
Не проумявам: Къде изчезна мъркащата рижава топка с цвят на лятно следобедно слънце?
Веднъж седмично. Правеше го горе-долу в такъв период от време.
3 години. Четох много по темата, търсих информация, за да разбера „Защо го прави?!“, но не намерих нищо и спрях да опитвам да схвана логиката. Нарекох го характер. Примирих се. Научих се да разпознавам сигналите, които предшестват това поведение и просто се отдалечавах от нея.
После дойдоха отпуските. Понеже трябваше да пътувам, помолих приятелка-експерт по котешката душа, отгледала много силвиоподобни, да я приюти в дома си за 2 седмици. Единственото ни притеснение беше 4-годишният и кокер, но въпреки това решихме да опитаме и да заложим на вродената приспособимост на Силвия към всякакви външни условия. (тя не се страхува от никого и от нищо, с изключение на шум от форсиране на автомобил).
Да, Силвия не се уплаши от кокера. Той стана най-добрият и приятел.
Когато обаче след 2 седмици аз отидох да я видя, тя се скри от мен под леглото в спалнята. За пръв път в живота ми нещо живо се скрива от мен! Изпитах истински срам.
След десетина минути тя излезе изпод леглото бавно, грациозно, уверено и без да ме отрази изобщо, се насочи към очевидно станало нейно любимо място – широк, дървен, боядисан в бяло като част от мачта на средиземноморска яхта, перваз на прозорец, който в този час на деня беше вече добре затоплен от слънцето. Тя се настани върху него със забавени, но отработени движения, пълни с предвкусвана наслада. Направи го по същият начин, както известна актриса излиза на сцена, на която е много очаквана и желана. Разбира се, че погледна ме с премрежени очи за аплодисменти!
Само леко я докоснах по козинката. Не посмях повече. Това беше нейният миг. Нейното място. В нейният дом.
Тогава осъзнах колко лош стопанин съм аз за Силвия – с моите почти 10-часови работни дни, с многото задачки в къщи, заради които не можех да и отделя време, с честите отсъствия от дома, с постоянните телефонни разговори, с манията ми за уикенди на открито извън къщи, със затварянето и в банята, ако присъствието и стане прекалено натрапчиво…
„Тя тук се чувства у дома си повече, отколкото при мен…Искаш ли да я гледаме заедно?“ – попитах приятелката си.
„Чудех се как да ти го кажа…това е най-милото и гальовно коте, което съм виждала, а и толкова добре се разбира с кучето ми…следва го навсякъде, явно и харесва да си има компания…“
Не можех да повярвам, че това е същата Силвия – няма присвити уши с малки снопчета косми на върха като на рис, няма изцъклени жълти очи, няма драскане и хапане, няма тичане в три през нощта, хвърляне върху раменете и главата ми, няма дебнене от засада на глезените ми, няма нищо такова…
„А не те ли драска понякога, ей така, на игра?“ – отново питам, защото съм сигурна, че има нещо, което моята приятелка не ми казва.
“ Нееее, ти не разбра, това е най-любвеобвилната котка на света, миличка, която познавам, а аз познавам мнооого котки, ти знаеш …“