Едно лято, вечерта, преди години, когато синовете ми бяха момчета, а не мъже, телефонът ми рязко иззвъня.
„Мамо“- каза запъхтяно по-малкият ми син – „може ли да си вземем в къщи тарантула?“
„Не!“- отговорих бързо и рязко аз. И веднага добавих: „Каква тарантула?“
Както ми обясниха синовете ми, Г., техен много добър приятел от съседния блок, на 12, тайно от своите родители си събрал парички и си купил …. тарантула, която също толкова тайно започнал да отглежда в мазето. Няколко пъти споменавам думата тайно, защото родителите на Г., иначе интелигентни и възпитани хора, по никакъв начин не разрешаваха на сина си любимец в дома им.
В същия момент обаче, в който приятелчето на моите деца ги извикал в мазето да се похвали със своя таен домашен любимец, за зла беда, баща му също надникнал при тях. „Ако до утре това същество не е изчезнало оттук, ще го залея с вряла вода и ще го изхвърля!“
Без коментар!
„Веднага го носете в къщи!“- отново бързо и рязко се включих аз.
И така, Тарантулито, както започнахме да го наричаме, се озова у дома, върху библиотеката в детската стая, между томовете на Хари Потър, т.е., на най-личната полица. В компанията на две кучета мини шнауцери, които се суетяха около нас и на два джербила в клетка, които не спираха да я гризят.
Скоро обаче го забравихме. Стоеше си кротко в аквариума – по-скоро дребен, малко избеляло-черен и доста скучен. По цял ден почти не помръдваше. Дори храненето му с живи скакалци вече беше по-скоро неприятно, отколкото предизвикващо интерес задължение.
От него лъхаше на безполезност. На безсмисленост.
Децата изказваха на глас каквото мислеха, а за мен това бяха усещания, от които не се гордея и до днес. Пречеше ми. Не го поглеждах. Нямах търпение да му измисля нов дом, ново предназначение, да се отърва от него…
До един ден, в който всичко се промени!
Денят, в който порасна и по естествените закони на линеенето смени старата си кожа с нова! В една нощ захвърли остарялата, отесняла и избеляла кожа и оттам изскочи прекрасно грациозно паякообразно със светлосиня гладка кожа и червени косъмчета. Те бяха лъскави и отразяваха светлината в различни цветове и безкрайни нюанси.
Изглеждащият по коренно различен начин живот обхождаше щастливо аквариума си бавно, сантиметър по сантиметър, горд да се изфука пред мен, която не го харесваше само допреди няколко часа. Виждах радостта му от новия живот в предизвикателните очи, в грациозно повдигнатия крак и прецизното придвижване по стъклото, в огромния апетит след периода на линеене.
Беше едно от най-съвършените творения, които бях виждала до момента. Бижу, озовало се случайно върху библиотеката в детската ни стая!
И тогава, и сега си мисля: Колко ли неща в живота си пропускаме от неразбиране, от нетърпение за бързо движение и промяна, заради нужда от нова посока, завоевание, дестинация?
И какво бихме спечелили, ако осъзнато проявяваме търпение? За да дадем време на нещата да достигнат степен на зрялост. И тогава да отхапем.
Както правим с плодовете, със сиренето, с виното…
Благодаря на синовете ми, че ми подариха урок по търпение чрез една тарантула, спасена от мазето на приятел