В училище имах един съученик. Малко странен и доста смотан. От Павликени. Цялото си свободно време на 16 той посвещаваше на дивите птици и тяхното опазване. Пътуваше, за да ги брои. Ние не го разбирахме. И му се смеехме. Аз също.
Но го запомних. Завинаги. И днес, когато стане дума за броене на птици, Мариан от Павликени е пред очите ми-любовта към дивите птици я виждам и чувам в очите, в жестовете и в гласа му.
На 16 той е можел да обича без да притежава. А аз, както сега си давам сметка, първо е трябвало да притежавам (домашен любимец), за да го заобичам. Съвсем до скоро смятах, че е загуба на енергия да се отглежда птичка в клетка или рибка в аквариум-не можеш да говориш с тях, нито да разчиташ на взаимност във вниманието, което им отдаваш и умират от паника и страх всеки път, когато искаш да ги докоснеш. И накрая просто спираш да ги забелязваш. И дори да ги обичаш. Защото разбираш, че не можеш да ги подчиниш на своите желания, не можеш да ги притежаваш.
Ако любимецът ти е четирикрак обаче, той те гледа в очите, следва те по петите и така посява в нас чувство на значимост, следователно, на притежание. Кучето и котката ни помагат да заобичаме себе си по-лесно, по-бързо и по-видимо за околните. Което е изключително важно, особено като си млад.
Днес, години по-късно, аз нямам нужда от любимец, който да ме следва навсякъде. Не защото нямам нужда от любов, а защото вече зачитам различните и форми на проявление и съм способна да ги приема и да им се радвам от разстояние. Всяко нещо е по-красиво, ако не е подчинено на друго нещо.
Не е нужно любовта и красотата да са в ръцете ми, важнота е да ги има! Днес е по-важно да виждам красотата, естествеността, свободата, отколкото да заведа кучето си на фризьор. Защото явно приемането на нещата започва да печели точки в мен.
Затова, когато реших да се включа в кампанията „Ние броим врабчетата“на Българско дружество за защита на птиците, аз се зачудих дали моят съученик прави същото и днес? Дали не сме разменили ролите си в годините?
Седнах на земята в един селски двор и вдигнах глава нагоре, опитвайки се за 20 минути да сближа моя несъвършен, тромав, земен свят с лекотата, волността и свободата на 5 врабчета, 5 щъркела, 3 коса, единият от които строеше гнездо в кавака на селското училище и 6 гугутки, една от които, вероятно мъжката, гукаше цял ден от покрива на къщата.
Смисълът на всичко, което ми се случи в онази събота, беше да осъзная, че приемането на промяната в мен ме прави истински щастлива, защото вече нямам нужда да притежавам, за да обичам!