Има нещо много специално в децата на възраст между 1 и 3 години. Според мен това е една от най- автономните в развитието ни като човешки индивиди възрасти. Но не във физическия смисъл на бебешкото оцеляване и зависимостта му от родителя, не! Имам предвид в чисто емоционален план.
Обикновено сме толкова улисани в значимостта си като родители в този период, че не забелязваме как децата между 1 и 3 години с лекота са взели властта и ни управляват умело.
Забелязвали ли сте как се променят личицата на децата когато видят пред себе си бездомно куче, дремеще котка или подскачащо в храстите щастливо врабче, именно в тази възраст?
Те често още не могат да говорят, но очите им се изпълват с неподправено, бликащо от някое свято, мъдро и чисто място вътре в тях истинско възхищение.
Не като възхищението, което ние възрастните изпитваме към признатия авторитет, към навременната услуга или помощ. Не и това, което ни изпълва при допира до изкуство, храна, удоволствие.
Не е и възхищението, което все пак ни залива, след като осъзнаем, че някой друг е бил навестен от идеята, която чакаше доста време ние да осъществим, но така и не го направихме…
Неее, това, което се чете в очите на малчуганите, е възхищението да срещнеш стар, истински, верен приятел, с когото си прекарал много време в правене на ценни за душата ти неща. Дори не е важно кога е било това. Просто било е някога
Това е възхищението да забравиш за себе си!
Така ли е наистина? Защо? Как? Дали?
Няма значение.
Важното е да направим пауза, да спрем или да замълчим за малко, да разтеглим времето и пространството. Да ги оставим да се погледнат в очите – детето, което е наше в този момент, и неговият малък приятел от други, отдавна случили се, важни за него моменти.
Важното е да се научим да подаряваме на децата си този миг, защото те имат нужда от него толкова много, колкото от чаша топло мляко и топла прегръдка преди заспиване.
rt writing here...