Крум хъркаше толкова силно, плътно и с човешки тембър, че разговорът на нашата маса и на съседните на нея внезапно замря. Бавно открихме думата за глагола хъркане, не очаквахме някой да го прави посред бял ден. Мозъците ни също се къпеха в хормони на щастието след тричасово пътуване из Родопите за дългоочакваната среща между приятели от първи клас. Беше като да си се върнал в детските години на село, когато влетяваш в кухнята по обяд и бързаш да вземеш от прясното мляко в хладилника, за да нахраниш котенцата на улицата и чуваш дядо ти как озвучава гръмовно цялата къща, хъркайки. И му се зарадваш вътрешно. И ти става леко на душата. Защото докато ти вършиш твоята работа, той си върши неговата. Баланса на нещата в живота. Винаги ни е бил важен. "Нека си спи, аз тъкмо ще си взема каквото ми трябва".
Някой довел и пуснал Крум по улиците на с. Ковачевица преди няколко години. Така ни казаха в селото. Но вместо да е обиден на цялия човешки род за подлата постъпка на бившия си стопанин, Крум предпочита именно човешката компания пред кучешката. И не го прави, за да получи храна - в по-голямата част от деня той не е гладен, което се разбира от разглезения му вкус, а за да е близо до хората. За да има компания, отивайки на разходка до реката или до параклиса "Св. Георги" или за да чува глъчката от разговорите край масата на вечеря. И колкото по-шумно, толкова повече му харесва и по-силно хърка. Не е младо куче, гони десетте си години и може вече да е и малко глух, затова.
На никого от никоя повече или по-малко шумна компания в селото не пречеше Крум. По-скоро успяваше да ни предаде своята тиха мълчалива радост от присъствието си във всеки отделен момент, като безмълвно ни учеше на това да живеем в настоящия - единствения, който има значение. И да се насладим на невидимото, но реално общуване между душите ни - човешки и кучешка, колкото и да липсват аргументи или доказателства за това.
Замислете се колко истории, хора, ситуации, страхове, радост, болка, студ, дъжд, жега, агресия, обич, болести и т.н. са видели очите на Крум?
Никога няма да ги чуем, никога няма да ги разберем. Може би затова Господ е направил кучетата и другите животни без-думни, за да ни покаже как трябва да се отнасяме с всичко, насред което се озоваваме в нашия живот. С приемане. Важен за Крум е само сегашният момент. Друго няма. И после следващият.
Това е, което го спасява от тъгата, злобата, нетърпението, отмъстителността, ревността, завистта, безверието и т.н. А как е при нас, мили хора?